|
Bolgár
|
Written by Kőrösi
|
|
Thursday, 20 January 2011 |
|
There are no translations available
Золтан Кьорьоши (1962)
Минаваше вече полунощ, макар че не се развиделяваше,
когато Кертес внезапно се събуди от съня си, едва
успяваше да затвори очи, плувнал в пот от кошмара
се въртеше в леглото, дишаше тежко с отворена
уста, пристискаше ръка към гърдите си, за да овладее
туптенето на сърцето, гледаше към проникналата
светлина на стената и сякаш сънят му продължаваше,
ясно си я спомни, видя голяма зелена птица, която лениво
и с безшумни махове на крилете прелетя над къщата
им, седна в леглото, с голите си стъпала потърси
пипнешком чехлите и се провлачи до прозореца, луната
светеше, Кертес отдавна вече не дърпаше пердетата,
от години, а сега навън светлината на луната правеше
всичко по-ярко, отколкото беше вътре в жилището,
ледена, бяла суграшица блестеше измежду клоните на
дърветата, не сняг, а по-скоро натрупана слана, която
изглеждаше странно, защото между къщите земята
беше черна, някъде откъм реката или отвъд града се
чуваше тъпо гърмене, грохот и отвътре някакъв шум,
като че ли огромна машина глухо бучеше, толкова от
бялата Коледа, каза Кертес: колко ли беше часът? още
не се беше зазорило, като отговор откъм кухнята
прозвуча ударът на часовника, който известяваше, че
е два часа, камбаненият звън леко набръчка застоялата
вода на жилишето, Кертес си сложи халата и въпреки
че вече трета година живееше сам, отвори стаята на
съпругата си много внимателно, оставяйки вратата
полуотворена, сякаш се страхуваше да не го отхвърлят,
осемнадесет години не беше посягал към тази ключалка,
откакто в съда обявиха развода им, дванадесет години
бяха съпруг и съпруга, когато жена му, след като
търпеливо го изчака да си закачи палтото, да си събуе
обувките и да си остави чантата, му съобщи, че повече
не иска да бъде негова съпруга, Кертес не се възпротиви,
погледна към снежнобялото, студено чело на жена му,
което блестеше от лампата в антрето, след това пусна
горещата вода във ваната, влезе в нея и скрит в ромона
на водата дълго плака, според споразумението разделиха
двустайното жилище, Кертес не каза нищо, можеше
да използва дясната половина на антрето, в кухнята
не можеше да влиза, банята и тоалетната можеше да
използва сутрин, след като жена му излезе, вечер между
осем и девет часа бяха нейни, през нощта, ако дълго
време пазеше тишина, чуваше дишането й от другата
стая, понякога предпазливо приплъзваше краката си и се
промъкваше до вратата на жена си, макар че откакто
веднъж в тъмното събори със силен трясък малкия
бюфет с чекмеджета, който тя умишлено беше сложила
като разделителна линия в жилището, вече не смееше
да наднича тайничко, между другото тогава свикна
да не дърпа пердетата в стаята си, имаше един дълъг
период, след четвъртата година, през който жена му
не спеше вкъщи, тогава Кертес с часове стоеше до
прозореца, взирайки се между дърветата в отворилите
се към земята ниши, в края на осемнадесетата година
в един мъглив, неясен неделен следобед сякаш чу плач
откъм затворените врати, сух, подобен на прокашляне
плач, след това гласът на жена му как произнася
неговото име, как пристъпва прага отново след толкова
много години: бившата му съпруга лежеше на леглото
безпомощна, смрад се стелеше около нея, като че ангели,
осъдени на изгнание изпълваха стаята. Не се ожениха
повторно, Кертес се грижеше за нея в продължение на
три години, съботите и неделите отиваха на разходка:
крачеха хванати ръка за ръка, заобикаляха блока, гледаха
отворилите се измежду дърветата пътища, накрая
на третата година жена му толкова много отслабна,
че не можеше да излиза, Кертес я преобличаше и всеки
ден по един час стояха на прозореца, защо плачеш пак?
питаше жена му, той не й отговаряше, след смъртта й
негово стана двустайното жилище, можеше да използва
кухнята, банята, дори стаята на съпругата му, върна
малкия скрин в коридора, точно там, където едно време
стоеше разделителната линия, всяка вечер внимателно
приплъзваше крака и се примъкваше към стаята на жена
му, отвътре чуваше дишането й, стоеше леко приведен и
си мислеше, че не е важен въпросът има ли щастие, нито
какво е щастието, липсата на страдание, щастието
е, когато животът вече е отминал, да можеш да си
спомняш за него.
Превод от унгарски КРИСТИНА ХРИСТОВА
|
|
Last Updated ( Thursday, 20 January 2011 )
|
|
|
Written by Administrator
|
|
Thursday, 20 January 2011 |
|
There are no translations available
Золтан Кьорьоши (1962)
Минаваше вече полунощ, макар че не се развиделяваше,
когато Кертес внезапно се събуди от съня си, едва
успяваше да затвори очи, плувнал в пот от кошмара
се въртеше в леглото, дишаше тежко с отворена
уста, пристискаше ръка към гърдите си, за да овладее
туптенето на сърцето, гледаше към проникналата
светлина на стената и сякаш сънят му продължаваше,
ясно си я спомни, видя голяма зелена птица, която лениво
и с безшумни махове на крилете прелетя над къщата
им, седна в леглото, с голите си стъпала потърси
пипнешком чехлите и се провлачи до прозореца, луната
светеше, Кертес отдавна вече не дърпаше пердетата,
от години, а сега навън светлината на луната правеше
всичко по-ярко, отколкото беше вътре в жилището,
ледена, бяла суграшица блестеше измежду клоните на
дърветата, не сняг, а по-скоро натрупана слана, която
изглеждаше странно, защото между къщите земята
беше черна, някъде откъм реката или отвъд града се
чуваше тъпо гърмене, грохот и отвътре някакъв шум,
като че ли огромна машина глухо бучеше, толкова от
бялата Коледа, каза Кертес: колко ли беше часът? още
не се беше зазорило, като отговор откъм кухнята
прозвуча ударът на часовника, който известяваше, че
е два часа, камбаненият звън леко набръчка застоялата
вода на жилишето, Кертес си сложи халата и въпреки
че вече трета година живееше сам, отвори стаята на
съпругата си много внимателно, оставяйки вратата
полуотворена, сякаш се страхуваше да не го отхвърлят,
осемнадесет години не беше посягал към тази ключалка,
откакто в съда обявиха развода им, дванадесет години
бяха съпруг и съпруга, когато жена му, след като
търпеливо го изчака да си закачи палтото, да си събуе
обувките и да си остави чантата, му съобщи, че повече
не иска да бъде негова съпруга, Кертес не се възпротиви,
погледна към снежнобялото, студено чело на жена му,
което блестеше от лампата в антрето, след това пусна
горещата вода във ваната, влезе в нея и скрит в ромона
на водата дълго плака, според споразумението разделиха
двустайното жилище, Кертес не каза нищо, можеше
да използва дясната половина на антрето, в кухнята
не можеше да влиза, банята и тоалетната можеше да
използва сутрин, след като жена му излезе, вечер между
осем и девет часа бяха нейни, през нощта, ако дълго
време пазеше тишина, чуваше дишането й от другата
стая, понякога предпазливо приплъзваше краката си и се
промъкваше до вратата на жена си, макар че откакто
веднъж в тъмното събори със силен трясък малкия
бюфет с чекмеджета, който тя умишлено беше сложила
като разделителна линия в жилището, вече не смееше
да наднича тайничко, между другото тогава свикна
да не дърпа пердетата в стаята си, имаше един дълъг
период, след четвъртата година, през който жена му
не спеше вкъщи, тогава Кертес с часове стоеше до
прозореца, взирайки се между дърветата в отворилите
се към земята ниши, в края на осемнадесетата година
в един мъглив, неясен неделен следобед сякаш чу плач
откъм затворените врати, сух, подобен на прокашляне
плач, след това гласът на жена му как произнася
неговото име, как пристъпва прага отново след толкова
много години: бившата му съпруга лежеше на леглото
безпомощна, смрад се стелеше около нея, като че ангели,
осъдени на изгнание изпълваха стаята. Не се ожениха
повторно, Кертес се грижеше за нея в продължение на
три години, съботите и неделите отиваха на разходка:
крачеха хванати ръка за ръка, заобикаляха блока, гледаха
отворилите се измежду дърветата пътища, накрая
на третата година жена му толкова много отслабна,
че не можеше да излиза, Кертес я преобличаше и всеки
ден по един час стояха на прозореца, защо плачеш пак?
питаше жена му, той не й отговаряше, след смъртта й
негово стана двустайното жилище, можеше да използва
кухнята, банята, дори стаята на съпругата му, върна
малкия скрин в коридора, точно там, където едно време
стоеше разделителната линия, всяка вечер внимателно
приплъзваше крака и се примъкваше към стаята на жена
му, отвътре чуваше дишането й, стоеше леко приведен и
си мислеше, че не е важен въпросът има ли щастие, нито
какво е щастието, липсата на страдание, щастието
е, когато животът вече е отминал, да можеш да си
спомняш за него.
Превод от унгарски КРИСТИНА ХРИСТОВА |
|
|
|
